Иларион Макариополски

Изхвърляне името на патриарха от литургията

Наскоро след случката в Кукуш, през декември 1859 г. умира Охридският митрополит, и жителите на епархията поискват със заявление до Патриарха, подписано от много хиляди души, да им се назначи архиерей от българска народност, именно едно от трите лица Авксентий Велешки, архимандрит Антим или Иларион. Патриархът, обаче, не дава ухо на тая просба и назначава пак грък на вакантната катедра, въпреки обещанията си от по-рано. Тази изневяра възмущава във висша степен българите. Търпението им е вече изчерпано, досегашната им тактика – жалко пропаднала. “Като се научиха, пише Иларион, българските представители за тази измама, напомниха Му злите последствия, които може да взима туй съблазнително поведение на управителите на Църквата”. На туй те чуха от устата на Патриарха този отговор: “Когато Българите станат униати, тогава Църквата ще помисли какви мерки да вземе”.[1] Не само в Охрид, но и другаде, където се желаят тогава български епископи, в Самоков, Шумен и т. н., Патриаршията държи гърци, дори когато те, като самоковския Матей (”Дели-Матей”) или шуменския Венеамин будят негодувание с долното си поведение.

В едно събрание на неколцина меродавни български дейци в Цариград от началото на 1860 г., месец март, се взема тогава онова съдбоносно решение по черковния въпрос, което ни смайва със своя трезвен, практически дух и смело избраната тактика, при обсъждане на възможния изход от положението, създадено чрез упорството на Патриаршията. Иларион изтъква поуката, почерпена от Кукуш. “Аз ходих в Кукуш, казал той, и научих един нов урок. Не щеш ли един владика, изхвърли му името из черквите си; не щеш ли патрика, същото направи”. Идеята за формален отказ от Патриаршията, като се вземе за трибуна черковния олтар и литургията, се възприема от малкото тайно събрание, тъй сигурно за общото настроение на българската колония. Тук присъстват решителни хора, които не се боят от последиците на делото: братята Христо и Никола Тъпчилещови, д-р Хр. Стамболски, П. Р. Славейков, Ив. Найденов, и др. Те всички усвояват мнението на Иларион за една мирна демонстрация на Цветница или на връх Великден, като не се помене името на Патриарха в литургията и като се замени то с благопожелание за султана.[2]

Естествено, за да има акцията успех, потребно е било да се организира защитата и да се проагитира идеята в един по-широк кръг. Какви са били ръководните мисли на инициаторите, личи твърде добре от брошурата на Тодор Бурмов, “Българите и високото гръцко духовенство”, напечатана наскоро след това. Той е посветен в кроежа на ония лица и в намеренията на Иларион, който трябва да се представи като изпълнител на общата народна воля.

Явно е от всичко, че страхът на българите от Патриаршията е минал и че в техните очи тя е престанала да има обаянието, което държи в покорност предишното поколение.

И така, обмислен добре планът и взети мерки, за да не бъде той изненада за българите и за да намери енергичната им поддръжка, назначава се и денят за проектираното откъсване от ведомството на Патриаршията.[3]

На 3 април 1860 г., българската черква на Фенер е препълнена с народ. Тук са всички ония, които ще подловят лозунга за независима българска йерархия – безразлично вярващи души, сгрявани от бляна за една народна черква, или свободомислещи, за които религията е в случая само средство за постигането на една по-голяма, политическа цел. Националният момент свързва в пълно единомислие всички среди; търговецът-волтерианец подава ръка на набожния еснаф и на духовния пастир патриот. Настъпя часът, когато след песента “Елици во Христа крестистеся” трябва да се каже многолетствието за Патриарха. Тържествената литургия служи Иларион. И когато дяконът му помощник почва да произнася думите: “Светейшему Кирилу ...”, веднага едно: “Стой!” от народа, подзето от мнозина, го спира. “Не щем го, не искаме го!” се раздава из черква все по-силно и по-силно, и след това голямо затишие. Иларион от дверите на олтара се обръща с въпрос към паството, какво значи това, защо се прекъсва литургията? Обажда му се, че народът иска да се споменава вместо Патриархът – султанът. И, след общо одобрение на събраните, черковните певци подземат “многая лета” за султана: “Многолетная да сотворит Господ Бог державнейшаго, тишайшаго и благодетелнейшато нашего царя султан Абдул Меджид ефендимис. Господи сохрани его на многая лета!”

Когато, малко по-късно, след осветяване на даровете, е трябвало, по черковния ред, да се спомене пак името на Патриарха, и то вече от самия свещенослужител, Иларион споменава вместо патриарх Кирил – “Всякое епископство православних”. Това той е могъл да си позволи само ако бил архиепископ, независим от друга черковна власт. И чрез тази постъпка той фактически застава като самостоен представител на една българска черковна йерархия, възвръщайки народа към традициите на българската духовна независимост преди гръцкото иго.

За да подчертае още по-силно своята лоялност към светската власт, която трябва да бъде спечелена за удара срещу гърците, клирът изпява след литургията приготвеният от по-рано химн за султана:

И народът се разотива развълнуван, обрадван. След вечернята него ден – когато служи пак Иларион, и когато Евангелието бива четено, по обичая, на всички езици, без да се чете обаче сега на гръцки – подаден бива до Високата порта един махзар, подписан от хиляди души, където се обяснява станалото отхвърляне на Патриарха. Делегатите с махзара, именно влиятелните пред официални места Хаджи Николи Минчоглу и Христо Тъпчилещов, били приети любезно от министрите; последните ги изслушали засмяно – белег на съгласие за стореното.[4]

В махзаря, подаден на Портата, се е взимало повод както от станалото на Великден, така и от решенията на гръцкия събор и речта на Ст. Каратеодори, за да се изтъкнат против гръцките владици следните точки: 1. тия владици са обърнали светото епископско звание и служене в спахилък и тимар; 2. вършат всичко само за пари и не почитат черковните закони; 3. нямат никаква грижа за стадото си; 4. не могат и да се грижат, понеже са груби и неучени и не знаят езика на българите; 5. предават се на най-съблазнителен разврат. “Като напълно разбрахме, пишат цариградските българи, и взехме във внимание тези и разни други злоупотребления, тези противни на християнското учение еретически и безбожнически постъпки на гръцкия патриарх и на гръцките владици, ние единодушно решихме, съгласно с черковните закони, да не ги припознаваме веки за свещеноначалници, като осъдени и изхвърлени от духовния чин и от самата черква, със силата на божествените и отеческите закони”. Освен това, в края на изложението се казва: “Нашите народни архиереи, които имаме в столицата, както всекиму е известно, имат право, по черковните правила, да ръкополагат епископи, гдето е потребно, като им се заяви желание за това и им се представят хора от наш род с чиста и непорочна съвест, с прилично учение и с подобаващо благочестие”.

Високата порта погледнала отначало благосклонно на българското дело от 3 април 1860 г. За нея то се е представяло в изгледа на една вражда между българи и гърци, която отслабя влиянието на Патриарха върху православните, а заедно с това и влиянието на Русия, живо загрижена за единството на православната черква. Княз Лобанов, руски пълномощник пред Портата, изказва открито неодобрението си на тоя смут в източната черква и съветва чрез оръдието си Александър Екзарх, редактор на “Цариградски вестник”, да иде Иларион на поклонение в Патриаршията, за да иска извинение. Иларион не се поддава на това внушение. Едва когато сам Патриархът го призовава веднъж и дваж, той се съгласява да иде. И пред Синода при Патриаршията той дава на 13 април обясненията си върху мотиви и значение на постъпката. Синодът му възложил да “укроти духовете” и да въведе отново споменаването на Патриарха, но Иларион отказал да се нагърби с това непосилно бреме. Народът в цялата страна одобрил извършеното и застанал на страната на любимия си йерарх. Така също и Авксентий Велешки прегърнал справедливото дело и служил на 28 май, Петдесетница, в българската черква, без да помене Патриарха. “Подир всичко туй, казва Иларион, като се намирах – тъй да река – между чука и наковалнята, между народ обиден и негодуващ тука и по епархиите против Вселенския престо и между дългът си пред Църковното чиноначалие, и като гледах от близо, колко се стараеше пропагандата (католическата) да се възползва от раздразненото положение на българите и даже почна чрез един българо-папски вестник да съветва българите да приемат Унията, аз предпочетох да приема под покровителството си желанията на народа, при всичката опасност от гнева на Вселенския престол – с надежда, че като опазя народа в недрата на православието ще възмога да докарам и желаемото спокойствие на хоризонта на Църквата”.

Надеждата на Иларион не се сбъдва, тъй като Патриарх Йоаким повдига люто гонение в Цариград и в епархиите против българското духовенство и против недоволния народ и тласва част от българите в обятията на католицизма.

М. Арнаудов “Иларион Макариополски и българският черковен въпрос” С. 1925, стр. 173 – 180.

1 В хрониката на Български Книжници 1860, февруари, кн. І, 76, се съобщава, че Патриархът назначил на вакантната охридска епископия гърка Мелетий, а не Иларион или Авксентий, понеже Мелетий, макар и осъден за поведението си, давал 300 000 гроша, а вторите не давали нищо.

2 Според неиздадените мемоари на д-р Хр. Стамболски, още на 20 февруари 1860 г. Иларион се изказал пред него, че имало някои “по-бързи и по-многозначущи средства” за скъсване с Патриаршията, само че те били “смели и рискувани” – именно “невзимане позволение от Патриарха за да служа и неспоменуването името му във време на службата”. Според д-р Стамболски, Иларион предвиждал и последиците – заточението си. Но за да излезе като че починът за това служене иде от народа, трябвало сам народът “велегласно да протестира и да не са оставя /Иларион/ да го спомена” /Патриарха/. След това Иларион поканил Кръстевич, братя Н. и Хр. Тъпчилещови, Д. Гешоглу и Николи х. Минчоглу в метоха, и понеже първите трима били на Халки, вместо тях били повикани Т. Бурмов и Ив. Найденов. Решено било да се осъществи плана, като се вземе мнението на отсъстващите трима, както и на турските паши Ахмед-Али и Риза. Последните, обаче, нито одобрили, нито запретили плана. Стамболски и Найденов посветили в него младежите, събрани в Балкапан – Ст. Попов, Ст. Буйнов, Й. Дайнелов и др., и те решили да настоят – като по техен почин – за това, пред Иларион. Взето било и мнението на еснафите, и те също се изказали благоприятно за отхвърляне на патриаршеското име. Най-сетне, на Лазаровден, 26 март, Иларион, повикал за последен път предишните лица, заедно с П. Р. Славейков, Хр. Стамболски и др., за да се произнесат окончателно, и те решили да стане актът на 3 април 1860.

[3] За връзките, които печели Иларион между цариградските българи, не са без значение и неговите служби из разни квартали на града. Т. Бурмов съобщава в хрониката на Български книжици 1860, февруари, кн. І, 73, че това служене на Иларион в няколко гръцки черкви на Цариград открило съществуването на незнайни българи в столицата; той посочва, кога и къде е служил Иларион. На 1 февруари 1860 той служил в черква Св. Георги на Еникьой, по молба на бахчованджиите; на 10 февруари в св. Богородица на Кум-капия, по молба на абаджиите от Хамбара; на 20 февруари /Тодоровден/ в черквата на Вланга, по молба на сеизите; на втората неделя на Великия пост на Стаматя, по молба на епитропството на черква св. Мина, което така искало да събере от стеклите се българи.

[4] В хрониката на Български книжици 1860 г., март, кн. ІІ, 100, се излага разочарованието на българите от решенията на събора. В такива скръбни обстоятелства, в които страдаше и вярата и народността, всеки може лесно да си представи с какво възхищение се прие между тукашните българи мисълта за отричането ни от гръцкия патриаршески стол в Цариград, като се доказа, че това не само не противоречи нито най-малко на православно-източната вяра, но и се заповядва от нея. В кратко време тази мисъл се разпръсна между тукашните наши единородци с удивителна скорост... Остана да се определи, в кой ден да се тури в изпълнение. До Пасхата оставаше няколко дни. Такъв голям ден, в който всичкото християнство празнува избавлението на човешкия род от тъмната власт на дявола, сам си хортуваше, че в него е най-прилично да приеме гласност отричането... И тъй, на първия ден на Възкресение Христово непоминуването на гръцкия патриарх не беше приключение неочаквано, както извести погрешително един вестник, но напротив нетърпеливо от мнозина чакано приключение...

Но как стана самото непоминуване?... Истина, че когато свещено-дяконът подир изпяването на Елицы во Христа крестистеся... почна да казва: святейшему Кирилу... и пр., тогава само няколко гласове, нарочно отредени, го спряха, но и туй стана само да го известят, че това не е по желанието на народът. Поради това кога десетина-двайсет гласове: стой! стой! предизвестиха дякона да млъкне и непосредствено с висок глас приложиха: не щем гръцкия патриарх! всичкият народ, колкото беше в черквата, - а на Великден биват доста человеци във всяка черква, - вика три-четири минути: не щем гръцкия патриарх! не щем го! некемо гръчкия патрик /македонските българи/! не сакаме го! – Съгласни ли сте всинца? Извикаха други многочислени гласове. – Съгласни сме! викаха пак продължително всичките. – Кого сега да поменем? попитаха после гласовете. – Султанът! Султанът! закънтя черквата. – Да живей! Да живей! всяко и мало и голямо, викна.

След като се изрече това общо съгласие с такъв един тържествен начин, певците изпяха многоледствие на султана дваж-триж, наместо многоледствието, което щеше да възгласи дяконът за патриарха, и после продължи литургията. На изрядно подир: Ангел вопияше, преосвещенейщий Иларион спомена наместо патриарха Всякое епископство православних, според както се настоятелно изрази народът, че не приема веки да се споменува името на гръцкия патриарх, а свещениците споменаха по обичая само преосвещенейшаго Иларион. След свършване на литургията певците пяха песента: Веселися наш народ. Тази песен се пя после почти цял ден на кьошка до одаите, които занема негово преосвещенство в черковния метох. В същия ден се съобщи писмено на Високата Порта от страна на българите всичко, що стана в черквата.