Иларион Макариополски

Двамата народни вожда се допълнят взаимно, за да отстояват с успех делото пред свои и пред чужди. В лицето на Неофит ние имаме не само ловкия демагог, но и страстния полемист, способен да печели сърцата на простолюдието, да повдига патриотичния жар на шивачите от царския Хамбар, да увлича масите със своето слово, изпъстрено от цветове на народния хумор и на народната пословица. Буен, нервен, крайно активен, той се приспособява лесно към равнището на неуките и става техен вдъхновител. Той организира и наелектризирва еснафа, превръщайки го в една сплотена фаланга на българското черковно движение. Иларион, наопаки, импонира със своята самоналожена сдържаност и своята умереност. При това привърженици той намира главно между по-интелигентните, било търговци от Балкапан, било учители и книжовници, било високи сановници като Стефан Богориди, Кръстевич или Турко Василаки. С модерни понятия за светските отношения, с школуван политически поглед и с доста широко образование, той ще бъде гордост на сънародниците си в Цариград, петимни да изтъкнат от своята среда хора, които вдъхват уважение в Патриаршията или в Портата. В засиленото национално движение той ще бъде истинска необходимост, за да се представят българите в провинцията и в столицата чрез една личност, напълно достойна за епископски сан.

Преценката на един П. Р. Славейков, опознал отблизо и двамата, отговаря на самата истина. Когато тревненският учител видял и чул в 1840 г. За пръв път Неофит в Търново, детинската му душа не е била особено трогната: нему се виждало “стидно грозаво” да бъде последовател на човек, който “с таквизи груби маниери защищава правдините на народа си”. “Но когато се срещнах с отца Иларион, изповядвам, че подир дългите разговори, що имахме с него по народо-черковните ни работи, аз излязох от душа и сърце вече предаден на народното дело и неотклоним апостол на неговите идеи и по силите си деятел за осъществението им”.

Речите на Неофит, който обхожда България и размърдва простата маса в Цариград, се виждали като “нещо грубо на по-развитите хора”, обаче те действали “по-силно на неразвитите умове”. В този начин на действие е имало известна необходимост, тъй като само чрез “смели хули и укори” върху гръцките идоли и техните почитатели е могло да се постигне отърсване от заблудата. “Укорите му (на Неофит) връз Патриаршията и въобще връз гръцкото духовенство биваха дори отвратителни понякога”. Но той е бил полезен с това, като е разклащал суеверната почит към чуждата духовна власт и като е будел заспалото народно чувство.

Иларион Михайловски, неспособен за площадна демагогия, се оказва по-силен в създаването на ентусиазъм за българското дело. “Като истински предтеча на възраждането на народа, отец Неофит възбуждаше внимание и приготвяше неразработените умове, които изпосле увличаше и въвеждаше в попрището на подвига сам Михайловски”. Дружбата на Неофит с Михайловски обуздава буйните му пориви и придава повече “сериозност и тежест” на проповедите му. “Неговата (на Михайловски) кротост и любезност го правеха да бъде умерен и да разсъждава по-хладнокръвно в съвещанията и съразмишленията, които вече правеха с някои по първи тогаз от нашите тука (в Цариград) еднородци”.

Към тази сравнителна характеристика на двамата, нахвърляна от един вещ наблюдател, който е следил дълго жизненото им дело, не би било излишно да прибавим и тези негови бележки за нравствения склад и тактика на по-младия. “Личният характер на тогози человека даваше доверие и поръчителство някакво за добрия изход на работата, която бе предприел. Той беше, обаче, всякога тих и скромен (кога не биваше раздражен, което твърде рядко се случваше), разправяше кротко на онези, с които разсъждаваше по народните работи уж като да удовлетвори само тяхното любопитство, но между това умееше да извика в душата на събеседника си чувства на народно съзнание, така щото ни един, кой би се срещнал и разговорил с него по народочерковния въпрос, не си отиваше от него неоживен и без нов запас на нравствени сили. Михайловски не идеше във възторг като дядо Бозвели, кога говореше не поражаваше събеседниците си с набор думи, често хубави и увлекателни, но често колкото язвителни и поразителни, толкоз и нескромни, повечето пълни с волнодумни изходки. Така като казваме, ние не искаме да унизим отца Неофит и да отнемем от важността на подвига му, а казваме го само да покажем различието на характера и начинът на действие у двамата първи подвижници за възпроизвеждане на Българщината”.[1]

Проницателното око на поета с широк житейски опит улучва несъмнено вярно правдата в случая. Представители на две различни поколения, Бозвели и Михайловски ни дават образа на двете последователни епохи в историята на възраждането: една, застъпена от доморасли учени, едва надхвърлили килийното образование, и друга, която чертае по-правилно националното и просветно движение и си поставя по-далечни, политически идеали. Докато Бозвели е по-близък по време и по схващания до Софроний, Иларион се родее идейно с Раковски. Но и двамата имат за нас своето голямо историческо значение, при което Неофит, открит и непримирим, е повече героичен образ, подобно на Паисий, а Михайловски, предпазлив и примирителен, повече културен, подобно на Кръстевич. Единият и другият ни вдъхват само дълбока почит, с всичко възвишено на подвиг и патриотически пориви и всичко човешки привлекателно на нравствената си индивидуалност. Като въплъщение на тенденциите, които движат българския дух в 40-те години, и като темпераменти и таланти, които се допълнят взаимно, Неофит и Иларион са еднакво необходими за историческия момент.

М. Арнаудов “Иларион Макариополски и българският черковен въпрос”, С. 1925, стр. 99.

[1] П. Р. Славейков, “Иларион Ст. Михайловски”, Летоструй, бълг. народ. Календар, 1873, VІІІ. год., издава книжарницата на Хр. Г. Данов, стр. 35.