Иларион като търновски митрополит

Спирайки на 1872 г. историята на това широко народно движение, което само в твърде условен смисъл представя борба за решение на един “черковен въпрос”, ние трябва да се възвърнем отново към личността, която бе отправна точка на очерка ни. Касае се да узнаем, какви са последните години от живота на народния пастир, подтикнал тъй мощно това просветно-религиозно и национално движение, и как се завършва на едно мирно поле дейността на тогова, който в най-решителните, критически моменти на усилията за отхвърляне гръцкото духовно робство – около 1845, 1860 и 1868 г. – стои в първия ред на борците.

Видяхме, че още в заседанието на българския народен събор от 18 май 1871 г. се бе решило да бъде препоръчан за търновски митрополит Иларион Макариополски, и че в заседанието на 27 май бива прочетена телеграмата на търновската черковна община за съгласието й върху този избор. [1] Докато бъде избран екзарх и се устрои народната черква в Цариград, докато дойде ред за назначение на владици в различните овдовели епархии, минува се цяла година. И на 25май 1872 г. Синодът при Екзархията одобрява единодушно и ръкополага за Търновски митрополит, съгласно с волята на населението, Иларион Макариополски.[2] Радостта на търновци е голяма, и те, като изтъкват “неуморните подвизи и старания” на новия си канонически владика, както и признателността на цял народ за неговото “доблестно търпение и постоянство”, повтарят евангелската дума: “таков бо нам подобаеше архиерей”.[3] Сам Иларион изпраща наскоро, на 30 май 1872, едно окръжно до епархиотите си, негови близки от отдавна, в което разтваря сърцето си и споделя мисли и чувства по случай на избора си за Търново. Той е щастлив да види при “залеза на живота си”, как се изпълнят въжделенията на народа, ония надежди и желания, на които и той “отдавна е посветил живота си и силите си”. И макар за него, отрудения, да е дошло време да се оттегли в покой, дългът му налага да остане на поста си. Пред вид на опасностите, които все още застрашават новоучредената народна черква, той е решил да посвети и “останалите си сили и дни, които на драго би преминали в частния тих живот” на служене народу, при тясна връзка между пастир и паство. И в друго окръжно писмо, от 13 юни 1872, предизвикано от благодарствения адрес на търновци, той поучава в национален и християнски дух паството си, за да заключи: “нравственото възвишение, преуспяването в религиозното образование и напредъкът в гражданския живот са били и са основите на всичките тези движения”, които водят към победа на българското дело.

Подозиран, обвиняван и дори хулен по-рано от съратници, които не споделят възгледите му по устройството на българската черква или по тактиката му в разпрата с Фенер, Иларион е честит да няма в частния си живот и в обществената си дейност каквито и да било пороци, които биха въоръжили против него защитниците на морала и на дълга. Безукорното му минало и чистото му чело вдъхват уважение навред, където страстите не са убили чувството за почит към един величав образ на новата ни история. Ето защо, когато той потегля на 8 септември 1872 г. от Ортакьой, за да иде в новото си седалище, в старо-патриаршеския град Търново, нему биват устроени по пътя във Варна, Шумен, Русе и селата на Търновска епархия, както и в самото Търново, най-тържествени срещи. У всички българи е живо съзнанието, че откак отечеството е паднало под чуждо владичество сега за първи път стъпя в древната българска столица един народен архиерей, достоен потомък на Евтимий; и ликуването за това възстановяване на миналото, с всички надежди за още по-светли дни, няма край.

Първата длъжност на Иларион е да влезе в допир с многобройното си паство, да обходи триста и толкова села на голямата си епархия, за да поучи народа, да чуе болките му, да ободри падналите духом. Този народ е петимен да види владика от своя род, забравяйки страшния деспотизъм на гръцките митрополити и дългите страдания в борба за тяхното прогонване; той не е тъй молепсан от верска индиферентност и от неуважение към своите пастири, както се чини това на някои образовани скептици, които имат предвид само отрицателните черти на известни български йерарси. И появата на Иларион, с всичкото внушително на миналите му подвизи и на познатия му духовен лик, вдъхва навред велика почит за представителя на родната борческа черква. От Търново той посещава Свищов, Плевен, Ловеч, Севлиево, Габрово, Казанлък, Стара Загора, Елена и всички останали градовце и по-големи селища на епархията си, срещан с хвалебни песни, благодарствени речи и изблик на трогателна любов; че в негово лице всички виждат въплъщение на идеала, лелеян от толкова десетилетия. Бачо Киро Петров, познатият революционер от Бяла Черква, Търновско, съчинява за него стиховете:

 Навред при обиколките си Иларион не се задоволява само да върши обикновените черковни служби и другите християнски обреди, а полага грижи за насаждане на по-високи нравствени и граждански добродетели, подтиква училищното дело, възпитава свещеничеството за неговата важна социална роля, създава живи връзки между черквата и културните работници. Твърде важен е в това отношение неговият почин да се отвори в началото на 1874 г. – при съдействието на епископ Климент (В. Друмев) и ректора Н. Жеков – едно богословско училище при Лясковския манастир “Св. св. Петър и Павел”. Тази първа у нас духовна семинария, замислена като разсадник на просветени учители и свещеници, изпълня с лъчезарна радост душата на стария хилендарец. Доволен от работата на възпитатели и възпитаници, той говори с прочувствен тон след изпитите, на които присъства: “Преживявам най-честити минути в живота си, защото видях с очи изпълнена една от най-горещите свои мечти. Работете все тъй ревностно, здраво и стремително. Само чрез просвещение ума и сърцето на българската младеж и чрез народно самосъзнание отечеството ни ще дочака добри и светли дни.”[5] Изобщо той не пропуска случай да въздейства чрез беседи, речи и писма върху по-доброто Аз на отделни лица и на по-голям кръг слушатели, и ако на търновци например той говори за самоотвержено родолюбие и за християнско въодушевление, сочейки познати примери от миналото и от настоящето, на брата си Христо, който мисли на старини за надгробна плоча, той ще препоръча да открие още приживе едно девическо училище, за да прояви дейно своето благочестие. “Каква по-добра плоча искаш, брате, когато твоето име ще е написано в сърцата на невинните дечица... Вие нямате нужда от плоча, която ще покрива мъртви кости, но от плоча, която ще Ви свети във вечния живот...”[6] Винаги за него живата и деятелна вяра е стояла по-високо от формалната набожност, и в това отношение той заема едно от първите места между истинските народни йерарси, намирайки такива достойни последователи, какъвто е например Климент Търновски, наследник на митрополитската му катедра.

Но на Иларион не е съдено да бъде дълго такъв образцов служител на възобновената българска черква. Духом здрав, той е сломен физически от преживените тегла и от упоритата обществена работа в ония трудни години; и след една опасна простуда през пролетта на 1875 г. – спечелена, когато отивал да посети любимото си създание, богословското училище при Лясковец – той почива неочаквано на 4 юни с. г. в Цариград, където бил заминал през месец май, като синодален старец.[7] Смъртта му събира отново заедно всички първи дейци по черковния въпрос, и надгробното слово на П. Р. Славейков, с мотото: “Вожд велий паде в ден сей в Израили” (2 Цар. 3:38), (Днес един вожд и велик мъж падна у Израиля), иде да изтъкне пред цял народ доблест и заслуги на този рядък син на България, “образ на крепък Христов войн и ратник за правдата”.[8] Погребан в двора на българската черква на Фенер, редом със своите верни другари, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, той почива своя вечен сън, напомняйки с името си, с бурния си живот и с идеала си една от най-значителните епохи на новата ни история – тая, в която се полагат основите на народната ни черква и се откриват пътищата към свободата на поробеното ни племе.

М. Арнаудов “Иларион Макариополски и българският черковен въпрос”, С. 1925 г. стр. 312-317.

Автори | Използвана литература | Лицензионно споразумение

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.