Иларион Макариополски

Ферманът от 28 февруари 1870 година за българска екзархия

Високата порта, виждайки как протакането на спора излага престижа на самата държава, която се оказва сякаш неспособна да въдвори граждански мир между двата големи православни народа, се заема най-сетне да приключи черковния въпрос. Тя предлага в края на 1868 г. на Патриарха, да се съгласи за едно връщане към патриаршеския проект от 1867 г., като се измени той в някои точки. И Патриархът скланя. Тогава Аали паша – наследил починалия Фуад паша и усвоил неговото становище по гръцко-българския въпрос – назначава през февруари 1869 г. една смесена комисия от мирски лица, която да приготви проект, върху който биха се съгласили и българи и гърци. В комисията влизат от българска страна Гаврил Кръстевич, Иванчо х. Пенчович и Георги Стоянович, последните двама членове на държавния съвет; а от гръцка страна – Фотиади бей, бивш турски посланик, Александър Каратеодори, съветник в министерството на търговията, и Христаки Зографос, банкер. Под председателството на самия Велик везир, и само в две заседания, бива приет един проект, според който се учредява една Българска екзархия с пълно вътрешно самоуправление и с една област, в която влизат всички български епархии на Мизия, Тракия и Македония, без градовете Пловдив и Станимака и без някои места, в които преобладава гръцки елемент. Но Патриаршията прави редица възражения на проекта, изхвърля от българския списък доста градове и епархии (Варна, Воден, Скопие, Струмица и др.) и се показва изобщо неотстъпчива пред Високата порта, в срещата между Григорий VІ и Аали паша на 1 юли 1869 г.[1]

След известно затишие по въпроса, през време на което отвред из България валят прошения до Портата за по-скорошното му приключване, Аали паша, използвайки влиянието си в министерския съвет и упорството на Патриаршията, решава да тури точка на всякакви преки гръцко-български преговори. При невъзможността за каквато и да била спогодба между двете заинтересовани страни, правителството взима въпроса изцяло в свои ръце, и на 28 февруари 1870 г. Великият везир връчва на оная смесена комисия фермана за учредяване на Българската екзархия, с поръка да го съобщят членовете и на двете респективни черковни тела.

Този ферман образува завършек на една трийсетгодишна епическа борба за национално самоопределение, водена с променчив успех и с различно темпо, в зависимост от политическите обстоятелства. С него се увенчава едно дело, изнесено с общонародни усилия, и главно с предаността на няколкото предни личности, които влагат воля, ум и енергия за тържество на съкровения български идеал. Ферманът представя окончателна санкция на понятието “булгар-милети”, и чрез него се турят в действие правата за самостойна черковна уредба, предвидени още в Хатихумаюна от 1856 г. Няма съмнение, “рум-милет” и “рум-патрики” ще опитат всичко, за да възстановят стария ред на нещата или, най-малко, да ограничат автономия и териториален обсег на Българската екзархия; обаче минали са се безвъзвратно времената, когато те можаха да си играят с наивното и безсилно българско население. Последното е съзнало своята числена мощ, своето значение в политическия и икономическия живот на държавата и своя дълг към едно културно възраждане, и то ще заработи още по-усилено за установяване на правата си в духа на новия либерализъм и демократизъм.

Ферманът, наложен на българи и гърци, предвижда следното:

Създава се една “Българска екзархия”, с председател на синода, който носи титлата “Екзарх” и който е главният митрополит на българската черковна област. Вътрешното управление на екзархията, поставено в пълна независимост от Вселенския патриарх, се урежда с устав, който трябва да бъде утвърден от правителството. Екзархът, избран след като се вземе съгласието на правителството, се назначава с берат; той е длъжен да поменува при служене името на Патриарха. Синодът на българската черква ще иска своето миро от цариградската патриаршия. Духовният окръг на екзархията обема епархиите, които се изброяват в проекта на последната смесена комисия (без Варна, Анхиало, Месемврия, Пловдив, Станимашка каза, и някои села в Созополско и Пловдивско). Ще се позволява да се подчинят на Екзархията всички места, чиито жители (поне две трети) пожелаят чрез плебисцит това.

Българите от Цариград и от провинцията посрещат фермана с изблик на велика радост и с благодарствени молебени за султана, последвани от верноподанически адреси. На другия ден след излизането на дългоочаквания държавен акт, неделя, в българския храм на Фенер се отслужва тържествена литургия. Хиляди богомолци, в повдигнато настроение, слушат речта на Иларион Макариополски, в която той възвестява изпълването на народното желание. “Трети април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди... Днес, първи март 1870, е още по-славен и по-знаменит... Тогава бяха надежди, а днес е осъществяване на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата... Ние сеяхме на 1860 г. 3 април, жънем плода сега на 1 март 1870 г. Ето ви, чада, фермана, подаден вчера на българския народ... (Иларион Ловчански изважда тогава из пазвата си фермана и го разтваря пред всички. Викове: “Да живее султана! Да живеят неговите мъдри министри!” огласяват черквата). Имаме вече черква българска, самостойна! Имаме йерархия народна! Да се възрадваме душевно и да се възвеселим!... Възрадвай се и ти, блаженний светителю Авксентие, който днес предстоиш пред престола на Всевишния!...” И два дни по-късно, на 3 март, Иларион съобщава на търновци: “... Ферманът ни се връчи на 28 февруари... За нас вече е: Ныне отпущаеши Владыко, яко видеста очи мои спасение твое”.[2]

Но гърците са в противоположното настроение и с други мисли. Главите им са пламнали до изумяване, по израза на Иларион в писмо до търновци. След известно колебание за мерките, които трябва да вземат, те избират един комитет, който да се яви пред посланиците на великите сили и да им изложи пагубните последици от фермана. Патриархът отправя такрир до Портата, с протест за нарушенията на канони и на привилегии във фермана. Гръцкият печат надава вик против мнимите вдъхновители на българите и на фермана, русите, и предлага съюз между елинството и Турция... Но Аали паша не се стряска от този шум, отговаря с едно тескере спокойно на патриаршеския несдържан протест (от 23 март 1870), не удостоява с отговор второто изложение на Патриарха (от 7 април), оставя дълго без внимание третия такрир на Патриарха (от 20 август), в който последният си подавал оставката, и нито оставката бива приета, нито свикването на вселенски събор, както иска Патриаршията, бива позволено. Най-неудобно е положението на руския посланик. Загрижен, както винаги, да спаси престижа на Патриарха, без да отблъсне и българите, той вижда във фермана някои точки, които накърняват най-чувствително правата на Вселенската черква. Той предвижда, че желаната от него спогодба става тепърва сега съвсем илюзорна, че единството на православието в Турция рискува да бъде завинаги унищожено, но няма вече какво да се прави. И, преглъщайки блама си, той “намира за по-мъдро” да признае свършения факт, като докладва в Петербург: “Моето мнение по този въпрос е, че едно споразумение между двете страни, без намесата на турското правителство, би било за предпочитане, ала длъжен съм да призная – подобно споразумение, постигнато веднъж, не можеше да мине без да бъде санкционирано с ферман от турското правителство, а това би срещнало много по-големи мъчнотии както от страна на Портата, така и от страна на великите сили”.

М. Арнаудов “Иларион Макариополски и българският черковен въпрос”, С. 1925, стр. 271 – 276.

[1] Фуад паша, роден в 1814 г. и починал на 11 януари 1869 г., е бил един от най-напредничавите държавни мъже на нова Турция. Живял дълго в Париж, Мадрид и Петербург, спечелил си солидно образование и дипломатическа опитност, той е схващал като велик везир правилно и българския черковен въпрос. В завещанието си /датирано в Ница, 3 януари 1869 г./ Фуад паша изтъква трудното положение на турската държава, изостанала в културно и политическо отношение, и мерките, които трябва да се вземат, за да се превъзмогне разпадането й. Той подчертава “прискърбната истина – държавата на османлиите е в бедствие”, и повелята на момента “трябва да променим всичките наши политически и граждански наредби”. Препоръчвайки коренни реформи в европейски дух, които според него не противоречат ни най-малко на прадядовата религия, той разкрива поведението на великите сили, Франция, Англия, Австрия, Прусия и Русия, към Турция, изтъква нуждата от поддръжка на най-приятелски и съюзнически връзки с първите две и опасността от последната, за да помене накрай Гърция. Това княжество той брои за “едно интригантско, анархическо и разбойническо огнище”, а гърците – за “егоистическо племе”, което мечтае да възобнови Византийската империя. “Нашата политика, пише Фуад паша, трябва да греда да уедини гърците колкото е възможно от другите наши християни. Трябва най-вече да освободи българите от властта на гръцката черква, но без да ги приближи нито до русите нито до римското духовенство”. И по-нататък, като изтъква, че би било полезно, ако Високата порта улесняваше философския дух между християните, за да ги избави от клерикалното влияние, той заключава: “Във вътрешните работи всичките ни старания трябва да клонят към едно единствено нещо: сливане на нашите племена. Без това сливане удържането на нашата империя ми се вижда истинска невъзможност”. Фуад завършва с апел за равенство на всички поданици, което е негова непоколебима догма. Право, бр. 30-32 от 20 септември – 4 октомври 1869.

2 На 13 март владиците от Българския синод, заедно с неколцина от членовете на привременния съвет, се представили на Великия везир, за да му благодарят от страна на българския народ за решението на черковния въпрос. По този случай Иларион Макариополски държал кратка реч на турски, на която Аали паша отговорил твърде благосклонно. После, в същия ден, те посетили и останалите министри. В Македония, бр. 35 от 21 март 1870.