Иларион Макариополски

Това събрание в Ортакьой става при едно небивало празнично настроение. След много несполуки, дълго понасяни обиди и надменно пренебрежение от Порта или Патриаршия, идва часът за триумф на българите. Тяхното дело се е наложило най-сетне – не поради добрата воля на светски и духовни господари, тъй перфидни обикновено, а поради енергичното му отстояване от цял един народ, който, числено значителен, се е издигнал и политически дотолкова, щото не може вече да бъде подценяван от държавата.

Заседанието на привременния съвет на 28 януари 1872 г. бива открито с реч от Иларион Ловчански, след което се прочита заповедта на Великия везир от 25 януари. В тази заповед се дава уверение за прилагането на фермана, позволява се на съвета да подкачи заседанията си, и му се съобщава, че уставът на Екзархията се разглежда за одобрение;[1] а същевременно, относно член 10 от фермана, понеже той бил главната спънка за споразумение между Патриаршия и българска черква, било съобщено устно, че Портата ще разпредели спорните епархии между двете страни по свое благоусмотрение. Прочетена заповедта, подложен бива на обсъждане въпросът за низвержението на народните владици. И решава се единодушно – защото недоразуменията между крайни и умерени членове са в тоя момент отстранени – да се брои низвержението за акт незаконен и нестанал.

Владиците, между това, биват телеграфически уведомени от официално място за освобождението си. Пристигнали на 30 януари в Цариград, те са в Ортакьой предмет на безконечни сърадвания и поздрави. Патриархът, в безсилието и гнева си, излага същия този ден най-новата фраза на българския въпрос, пред гръцкото събрание в Патриаршията. Надделява тук гласът на буйните фантазьори, и взето бива решение в смисъл, че Вселенската патриаршия може да отпочне преговори по българския въпрос, само в един случай: именно, ако българският народ заяви, че признава черковните канони и публично осъди провинените свои епископи... Протоколирано бива още това: ако Портата държи на своето становище за фермана, въпросът ще бъде отнесен в един вселенски събор. Но Антим остава изненадан много, когато на представения от него такрир получава бърз отговор от Портата, с който му се съобщава за решението на правителството да изпълни фермана, понеже самата Патриаршия желаела отделянето на българите и носела всичката отговорност за това. И след като Патриаршията и в най-близките дни не прави нищо за изглаждане на разпрата, Великият везир изпраща до българския съвет заповедта за избиране на екзарх. С тая заповед от 11 февруари се разрешавало да стане този избор, като се спазват наредбите на фермана и като се имат пред вид за високия сан само владиците Антим Видински, Паисий Пловдивски и Иларион Ловчански.[2] Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски били изключени от списъка на Портата, по всяка вероятност защото й са се виждали неудобни при тъкмените занапред опити за помирение на Екзархията с Патриаршията.[3] Доколко върху Портата влияят за това и противниците на Макариополски, движени от други съображения, остава отворен въпрос.[4]

На 12 февруари 1872 г. привременният съвет, с участието на малцината епархиални делегати, останали в Цариград, се събира, за да даде ход на заповедта. По въпроса, кое пълномощно тяло трябва да избере екзарха, бива усвоено гледище: понеже само правителството указва на привременния съвет и понеже свикването на събор би отнело много време, уместно е да гласуват само членовете на съвета. Решено това, при тайно гласоподаване получават се седем бюлетини за Иларион Ловчански и шест за Антим Видински. Провъзгласен бил за екзарх първият. Изборът изненадва и Портата и българското общество: всички очаквали да бъде той спечелен от Антим, като по-образован и като некомпрометиран пред Патриаршията, с която е трябвало, според някои, да се опитат преговори. Махмуд-Недим паша изказал мнение, че е добре да се избере друг някой вместо Иларион Ловчански. И последният, взимайки за предлог напредналата си възраст и слабите си сили, подава веднага оставка. Тогава на 16 февруари, при нов избор, Антим Видински обединява всички гласове, за да бъде провъзгласен от съвета и потвърден от Портата за български екзарх, под името Антим І.

Роден в 1831 г., в Лозенград, подстриган в Хилендарския манастир, завършил в 1856 г. Московската духовна академия със степен магистър и назначен за професор в богословското училище на Халки – по препоръка на руското посолство, което държало сметка за връзките му с московския митрополит Филарет – Антим бил произведен в 1860 г. от Патриарха за Преславски митрополит, но отказал да бъде ръкоположен – “докато не се реши българският черковен въпрос”. По настояването на видните цариградски дейци, той приел най-сетне избора, но с условие да не заминава за епархията си. Надарен с рядък ум и с големи ораторски способности (гърците го наричали, заради речите му на гръцки, “нов Златоуст”), той туря пламенното си слово в услуга на борбата против унията (в Малко Търново), назначен бива за ректор на Халкинското училище, после за Видински владика, и, като такъв, в 1868 г. се отказва от Патриаршията, за да вземе “народната страна”. Избран за екзарх, той приема, след един вдълбочен изпит на съвестта си, избора, и на тоя пост той проявява твърдост и такт, които правят чест на българския народ. Пътуването му от Видин до Цариград, през Русе и Варна, и посрещането му в столицата извикват нескончаема верига от възторжени привети;[5] и навред делегации от градове и села му припомнят, да не отстъпва от фермана. На приветствената реч на архимандрит Григорий в Цариград (17 март 1872) Антим отговаря с една бляскава импровизация, която завършвала с думите: “Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост; видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението си от гръцкото иго; и навред ми заръчваха да пазя фермана и да не отстъпвам от него ни на йота”.[6] Всичкото му поведение по-нататък е в унисон с тази народна директива, и тъкмо като жертва на своята последователна политика пада той от поста си в 1876 г.

М. Арнаудов “Иларион Макариополски и българският черковен въпрос”, С. 1925. стр. 298 – 302.

1 Заповедта на Високата порта до привременния Български съвет гласяла: 1. Реченият съвет да почне и да следва работите, както и преди; 2. Приложението на Императорския ферман е неотложно; 3. Подаденият на Царското правителство устав се разглежда и скоро ще се потвърди. Право, бр. 47 от 31 януари 1872.

2 Текста на заповедта на В. везир за избор на екзарха виж в Право, бр. 49 от 14 февруари 1872. В нея се казва между друго: “... от Видинския митрополит Антим, Паисий и Ловчански Иларион да изберете оногова, който се почита за по-достоен в православната вяра и да го представите с мазбата на В. Порта.”

3 “От тримата кандидати, като се извадеше Паисий, който не можеше да се избере, защото беше тежко болен, и след няколко дни почина, оставаха двама: Иларион Ловчански, който бе стар, с манастирско образование, и Антим, който имаше висше образование. От везирската заповед всички разбраха, че правителството искаше за екзарх Антим Видински, като предполагало чрез него да прокара някои отстъпки от фермана за едно помирение с Патриаршията. За това на другия ден, на 12 февруари, след един молебен при затворени врата Ил. Макариополски и Панарет Пловдивски употребиха всичкото си влияние между членовете на привременния съвет, та се избра за първи български екзарх не Антим Видински, а Иларион Ловчански. “Аз плачех, отказвах се, казваше насетне Иларион Ловчански, а Иларион Макариополски ми дърпаше ръката да я целува и ми думаше: Не бой се! Ние ще работим, а ти само ще подписваш.” М. Радивоев, Време и живот, 188. – В писмо до Никола В. Златарски, от 22 февруари 1872 г., Иларион Ловчански сам признава: “Аз викам не приемам, наченах да плача, викам стар съм, немощен съм, не чувам, кой та слуша...” Библиотека, кн. ІІІ /1901/, 51. Приложение към Църковен Вестник.

4 Под февруари 1872 г. Т. Икономов бележи в мемоарите си: “При избирането на екзарха имаше пак голямо движение. Партията на действие и бързо движение напред трябваше да употреби големи усилия, за да отстрани избирането на Дядо Макариополски, който минаваше за приятел на Кръстевич и на бавността и нерешителността.” Искра VІ /1896/, т. І, 188.

5 Право, бр. 1 и 4 от 16 март и 1 април 1872.

6 Т. Милков, Антим, първи български ек 1 Заповедта на Високата порта до привременния Български съвет гласяла: 1. Реченият съвет да почне и да следва работите, както и преди; 2. Приложението на Императорския ферман е неотложно; 3. Подаденият на Царското правителство устав се разглежда и скоро ще се потвърди. Право, бр. 47 от 31 януари 1872.