Еленските чорбаджии и тяхната къща

Останала далеч от железния път; не посещавана даже лете от извънредно заможните си някогашни граждани; не подпомогната, въпреки огромните си богатства от дървен материал и каменовъглени гнезда, финансово и стопански даже от достатъчния брой министри-синове на еленските чорбаджии, Елена прекарва от освобождението насам една участ, тъкмо противоположна на тази през турското робство. Тогава Елена стоеше на главния път от централна България към Цариград през Беброво, Тузлука (с. Кипилово), Котел, Сливен и на юг; тогава чорбаджиите ревниво от колибари и занаятчии, нареждаха църкви, манастири и училища, свои и чужди частни работи; тогава, наред с много малко наши градове, Елена изпращаше младежи на учение из България, Атон, гръцките острови и Русия. А пък своята народна архитектура Елена разнесе и из по-далечни села и градчета, чиито жители минаваха през нея или чието местоположение се намираше на пътя за Цариград, между последните на първо място Котел и околността му. Сега, и в отношение на своята архитектура, Елена е един съвършено забравен и неизвестен кът на отечеството ни. А пък нищо не говори така ясно, приветливо и непресторено за някогашния стопански живот и просветен разцвет на Елена, както нейната архитектура. А другояче не би могло и да бъде. Защото никое друго художествено произведение не е по-очебиещ и нагледен документ за материалната и духовна култура на личност, общество и народ, както жилищната му къща с нейната интимност и репрезентативност.

Градчето в полите на Еленския балкан, под върха Чумерна, е стъпило здраво на дългичката долина край малката Еленска река и се е разпростряло по най-близките нисички хълмове. Това предава на градчето известна амфитеатралност и импозантност. Толкова повече, че църквата Свети Никола със своето широко и високо кубе, с тънката и висока и завършваща също с кубе камбанария и градският часовник са построени на хълм. Тази амфитеатралност от друга страна открива за обитателите на къщите една извънредно просторна панорама от високи предбалкански хълмове, и още по-високи ридове, ритмично повтарящи се и по самия Балкан.

Градчето беше чисто българско, без никакво турско население. Единствената официална власт се представляваше от един мюдурин и няколко заптиета. За да не бъде тая власт многочислена, не Елена, във всяко отношение по-значително градче, а селото Беброво, беше околийски център. Това предимство на Елена се дължеше и на нейните чорбаджии, чиито най-верноподанически чувства спрямо Падишаха и режима в турската са били единствени по своя род у нас. Тия чорбаджии държеха народната маса – занаятчиите в градчето и селяните от околността- материално и духовно в своите ръце, като своя рая, с чиито интереси те напълно разполагаха.[1]

Какво доверие имаше самата турска власт в еленските чорбаджии, това се вижда от извънредно значителните политически служби, на които бяха назначавани. Те бяха не само членове на висши административни и съдебни учреждения. Никола Михайловски (братов син на Иларион Макариополски и най-стар брат на Стоян Михайловски) беше преди и през време на руско-турската война пълномощен министър в Рим.

Този своеобразен, официално признат феодализъм в Елена се крепеше на лихварството и зеленичарството на чорбаджиите спрямо народната, особено селската маса от околните малки и пръснати далекичко едно от друго селища, наречени колиби и състоящи от 4 – 60 къщи, и на бащините грижи и задължения, все на чорбаджиите, те да продават произведенията на колибаря, да го покровителстват и да разрешават споровете му с частни лица и да го защитават пред турската власт, от най-малката до най-голямата. За това и всички колибари (селяни) са били разпределени между еленските чорбаджии. Господарят е знаел точно, кои са раята му и обратно.

Освен с лихварство еленските чорбаджии са се занимавали още със земеделие, скотовъдство, лозарство, копринарство, платнарство, абаджийство и бакалия. Последната в най-широкия смисъл на тая дума. Из селата и колибите, до последните години преди освобождението, не е имало дюкяни. Търговски връзки чорбаджиите са имали с Цариград, Виена, Милано и Лион. За неуморния търговски дух на еленчани, навсякъде и при всички условия, свидетелства популярната и сега в Елена пословица: “На хаджилък ходи, търговия прави”.

Но понеже еленчани не произвеждаха масово известни продукти (коприна в Трявна за Италия и Франция, аба в Котел за редовната турска армия) нито пък, както Копривщица, закупуваха данъците в известни части на балканските турски владения (и в Албания), то благосъстоянието в Елена се дължеше преди всичко и на безпримерното скъперничество и дребнавото сметкаджийство даже към най-близки роднини, и на една примерна черна работа: всяко домакинство бе и е до днешен ден, един малък селски чифлик, в който даже най-нечистата работа – напр. отглеждане на свини извършват членовете на фамилията, обикновено домакинята и възрастните й дъщери.  

Чорбаджиите не нареждаха само материалното положение на занаятчиите в градчето и селяните в колибите. Те единствени се грижеха и за духовните им нужди, преди всичко за училища, църкви и манастири. В това отношение чорбаджиите създадоха в България едно от първите места на Елена с нейните учители, при които отдалеч идеха да учат младежи (между тях П. Р. Славейков); църкви с иконостаси, фрески  от значение за нашето изкуство през ХІХ век (църквата Свети Никола) и колонадени манастири (Плаковския и Капиновския), които спадат към най-големите и богатите в България след Рилския, Троянския и Бачковския. Единствени по своя род са еленските надгробни кръстове.

Търговския дух, разпоредбата с подвластните колибари и с народните пари за училища, църкви и манастири, патриархалния начин на фамилния живот и невероятното скъперничество на еленските чорбаджии им натрупаха постепенно благосъстояние. Предимно това благосъстояние и тежестта на еленския чорбаджия спрямо зависимите колибари и опекунствените занаятчии и пред благоразположените представители на официалната турска власт в малки и големи центрове, изхраниха постепенно у еленчанина едно чувство на репрезентативност,[2] която взе най-нагледния си израз в жилищната му постройка.

Както за другите значителни балкански села и градове, тъй и за Елена близката вековна гора даде най-значителния строителен материал – дървения. А той беше в такова изобилие, че никога греда на единична къща не беше от наставени части, а от едно едничко дърво. Каменния материал е бил даден от варовитите ридове и от реките край Елена. Пластовете плочи, които покриват стръмното легло на Дренската река са били така също използвани предимно за настилки из дворовете. Обаче в никой случай не и за покриви на къщите (както туй е в занаятчийските градчета, напр. Дряново и Трявна). Елена беше града на феодалите-чорбаджии. Те покриваха къщите си само с керемиди, както беговете-собственици на села. Строителният материал (дървения, каменния, пясъчния и глинения) се доставяше като дар при постройката на къща, това значително събитие в живота на собственика, от подвластните колибари; също превоза, а сигурно и изкастрянето на дървения материал във форма, пригодна за майсторите-строители.[3]

Амфитеатралният изглед на планинската Еленска околност, чисто българското население на града, благосъстоянието, невероятното туркофилство на чорбаджиите, влиянието им пред властта и феодалните им права над селяните не бяха достатъчни, за да обусловят само те характера на еленската архитектура. Към тия местни условия трябва да се вземат под внимание и условията от значение изобщо за архитектурата не само в България и Турската империя, но и далеч извън пределите й.

У нас през турското робство, а и в цяла Европа през размирните й времена (и то не само през средните векове, но и по-късно), е съществувала огромна разлика между градската и селската къща.

Чужди нашествия; политически, социални и религиозни размирици; инородност на господстващия народ и значителен брой военна и полицейска власт е била винаги в по-голямо съприкосновение с града, отколкото със селото. Градската къща е била пригодена и за отпор срещу уличните борби и нападателите. Когато е била построена в широк двор, тя е била обградена с високи, дебели стени и снабдена със здрави врати. Построена ли е била на самата улица, къщата е била към нея съвършено затворена. Едноетажната къща не е имала никакви прозорци по стената към улицата; дву и триетажните къщи са имали прозорци и еркери само по своите горни етажи; долният, партерният етаж, в който са живели пазачите и слугите на господарите и се помещавали килери, обори, скривалища, били снабдени само с една сравнително малка порта и много рядко с прозорци, но последните неминуемо с железни решетки. У нас такива са болярските къщи в Търново от времето на външните нашествия и вътрешни размирици през ХІІІ и ХІV век. Най-характерен пример за затворения към улицата характер на монументалните къщи в Европа са частните дворци през ренесанса в Италия. През турското робство българската градска къща е била още по-затворена към улицата. През всички размирни епохи същинската фасада, лицето на постройката е била към двора (Рилския манастир като пример за подобна монументална архитектура). Само към него тя е била отворена с широки стълбища, колонади, чардаци и много прозорци. През размирните епохи градската къща е била правена от по-здрав материал, в централна и южна Европа от каменни блокове (особено партерния етаж), у нас от дебел паянт.

Тъкмо противоположна е архитектурата на градчетата и селата, отстоящи далеч от инородното население и нейната власт, от размириците и главните пътища. Селската къща е била строена предимно и за дълги епохи изключително от дървен материал, лицето на къщата е било открито и към улицата (дюкяните в долния етаж, много прозорци и еркери, даже отворени балкони към улицата). За това дървената архитектура има извънредно общи характерни белези. Така Виоле Лоь Дюк дава образ на дървена къща във Франция от ХІV в. съвършено прилична на Лафчиевата къща в Дряново от ХІХ в. (и при двете дървени къщи – дюкяни в долния етаж, доста прозорци по издадения напред втори етаж, еркери с прозорци по още повече издадения напред трети етаж, широка стряха, - дряновската без подпорки, опрени о стряхата и стената). Дървената къща направи своето пълно развитие в по-ново време в просторната турска империя, като повлия, особено с еркерите си, не само вилите по Босфора, Мраморно и цяло Средиземно море (по крайбрежията и островите), но и монументалната архитектура, до колкото тя бе запазена от западни влияния, особено в Кайро.

Въпреки тая общност от характерни белези на дървената жилищна архитектура, особено в турската империя преди нейното разпокъсване в отделни самостойни държави, разните народи, а всред тях и отделните поселения, изтъкваха, поради местните климатически, стопански и политически условия, свои особености. До каква степен несигурните политически условия, въпреки извънредно щедри султански привилегии и грамадно благосъстояние, са влияли на архитектурата на едно село, когато то е било близо до голям административен турски център и до главни пътища, може да се съди от Арбанашката крепостна къща.[4]

Бавното създаване на благосъстоянието засилвало влиянието на чорбаджиите; подтиснатото положение на занаятчиите и същевременно сигурността за живота в Елена са благоприятствали да бъдат запазени до освобождението ни (а и след него поради западналия стопански живот на града) къщи, които дават представа за развитието на еленската постройка от едноетажна дървена през няколко етажна дървена и паянтова до конашко-паянтена.

Най-стари са някои от дървените едноетажни жилищни и работни къщи, приспособени, колкото са позволявали тогавашните технически и парични средства, срещу обикновени улични нахлувания и нападения.

Връх една по-височка или ниска каменна основа се издига партерен етаж, построен по скелет от греди, само от паралелно заковани една до друга широки дебели дъски или греди. Върху така получената дървена стена са заковани, отвесно на нейните хоризонтални ръбове, греди, на известно разстояние една от друга, които като слепи тънки стълбове, разчленяват уличната дървена стена на къщата. За да бъдат избегнати дървени подпорки на далеч издадената стряха (единия край на подпорката опрян о стената, другия о стряхата), последната се крепи от два реда греди: едните са сложени по основата на тавана, а другите, поддържани от тях,са скелета на чандията. Къщата има лице към двора, обикновено навес, но често и чардаче.

Най-старата едноетажна дървена къща в Елена е т. нар. Поп-Михова къща, построена още през средата на ХVІІІ в. Издигната на стръмния ляв бряг на Еленската река, тази къща, откъм реката, има една доста висока каменна стена (от суха зидария), върху която се издига дървения партер. Дъските на тоя етаж са заковани не хоризонтално на основата, а вертикално. По тая дъсчена стена има няколко правоъгълни отвори с дървени капаци. Откъм двора тази къща е отворена по цялото си протежение. За неин под служи, в по-голямата си част, двора, който се продължава вътре в къщата до началото на няколко стъпала, които водят в малки стаи. Само откъм двора къщата е подпряна с няколко дървени стълбове. Под тази отворена част, която не е нищо друго освен един обикновен навес, свързан с къщните стаи с общ покрив, е и готварския оджак, и ракиджийницата, и винарницата, и тъкачния стан и дърводелската маса и всички други работни приспособления.

При по-добрите стопански и политически времена на Елена, чисто дървената къща е добила една сравнително гиздава вънкашност. Върху една височка каменна основа, която играе самостоятелна роля (в нея се вместват избите, с вход и откъм улицата) се издигат два дървени етажа, вторият издаден напред. По него дъските (или гредите), които образуват стената и гредите-слепи стълбове са заковани тъкмо тъй, както при обикновените едноетажни, изобщо при всички дървени къщи, не само у нас. По дъсчената стена на втория етаж има изрязани няколко прозорци, които често са по два един до друг и то от двете страни на гредата-сляп стълб. Триетажните дървени къщи имат своя трети етаж още по-издаден напред, отколкото втория, и са с тесни еркери с прозорци, често откъм тясната еркерна страна. Дву и триетажните къщи са също с подпорни таванни греди. Докато дву и триетажните дървени къщи са с дюкяни в долния си етаж, то по-старите и по-бедни двуетажни къщи имат своя долен етаж също такъв, какъвто е той при едноетажните къщи: без прозорци.

Паралелно със създаването на по-добро благосъстояние и на по-голяма сигурност за живот, големият близък град, преди всичко Търново и градчето на строителите Трявна, започнаха да влияят със своята паянтена архитектура. Тя завладя първоначално жилищните стаи и на горните и на долните етажи; в първо време незасегнати от нея останаха само килерите и оборите на долните етажи, и чардаците (взети изцяло). Най-характерен пример за тая смесена – дървена и паянтена – архитектура е къщата от края на ХVІІІ в., в която се е родил Иларион Макариополски (и братовият му син Стоян Михайловски). Обаче паянтената архитектура в Елена не е нищо друго, освен заместване, в известни части на къщата, дървения материал с отвесни полегати греди и изпечени тухли. Главният характерен признак на развитата градска паянтена архитектура (напр. във Варна, Пловдив, Охрид, та даже Копривщица) - разноформените еркери от паянт – липсва напълно в Елена.

Паянтената архитектура, която завладя напълно постройките на по-големите градове и се разви до един особен стил (у нас главно в Пловдив, Варна, Охрид и др.) и почти унищожи в някои наши балкански градове дървената постройка, направи още една голяма крачка в своето развитие. Докато тя към улицата обикновено беше затворена със своя долен етаж и разчленена само от еркери и прозорци по горния си етаж, новата, солидно издигната и сбрано компонираната градска паянтена постройка, т. нар. конашка, откри към улицата долния си етаж с прозорци и врата, а горния си етаж и с отворен балкон.

Най-значителен представител на такава паянтено-конашка архитектура в Елена е къщата на Бакалови, макар че нейното лице – стълбище и прозорци по долния етаж и отворен дървен балкон на втория етаж – е към двора.

Колкото общи признаци и да има къщата на еленчанина с тая от други местности в България, Турската империя и някогашна Европа, все пак тя изтъква почти неминуемо и винаги известни особености, присъщи ней, ако не изключително, то поне предимно.

Към тия особености спадат: зимни стаи и готварница до тях; общ единичен покрив за няколко къщи и преди всичко просторни, разнообразно разчленени и, сравнително със скромните стаи, гиздаво декорирани чардаци.

Всяка по-голяма дву или триетажна къща, дървена или паянтена, се е състояла от зимни и летни стаи. Това разграничение е било тъй рязко прокарано и пазено, че никога зиме не е било отоплявано в летните стаи (те затова са често без печки). Зимните стаи и готварницата до тях са обикновено в долния етаж. Там фамилията е прекарвала зимата и влажните есенни и пролетни дни. Само в по-големите чорбаджийски къщи (напр. Бакаловата и Иларионовата) и двата етажа са имали и зимни и летни стаи, а също една или две готварници за всеки етаж. Но известни чорбаджийски къщи са имали зимните стаи и готварницата (използвани разбира се и лете) в малка самостоятелна постройка. Тази постройка заслужава особен интерес само в случаите, когато тя, поради топографическото положение на мястото, върху което е построена, лежи със своя гръб високо над улицата или реката. Откъм двора тая малка едноетажна, паянтена постройка се състои от кухня, коридор-столова и стая с широк миндер (по цялото протежение на стената с прозорци към двора) и с баня в един от дулапите (по протежение на цялата стена срещу прозорците). От кухнята (с оджак, мивка, готварски стол и рафтове) води през задната стена врата към тесен, но дълъг, често по цялото протежение на малката постройка, дървен чардак, с присъщите му ниска дървена преграда, тесни дървени стълбове и широка стряха. По дългата плътна стена на чардака има редица рафтове, по които са наредени котлета, медни, оловни и фаянсови съдове и др. кухненски принадлежности. Тия рафтове са изложени на погледите и на минуващите по дълбоката под чардака улица или реката. И тоя кухненски чардак беше едно проявление на чувството за репрезентация у еленските чорбаджии. Защото – както и до сега всред по-заможните среди на патриархални фамилии – кухненските принадлежности бяха и са тяхната същинска съкровищница и по нея всеки можеше да съди за богатството и чистотата на съответната фамилия.

И сега еленчани, не само тия, които не са напуснали родния си град, но и тия, които живеят в столицата от десетки години и принадлежат към най-висшите слоеве на нашия интелектуален, финансов, политически и обществен (в смисъл салонен) живот, са прочути със своята патриархалност на фамилни и роднински отношения. Още по-мощна е била тая патриархалност на еленчани през турското робство. В архитектурата на Елена тая патриархалност на единство на широко разклонената фамилия се е проявила чрез обединение на няколко, еднакви по външен изглед и вътрешно разпределение къщи под един покрив. Такава е къщата на Разсуканов, който построил за всяко свое чадо по една къща, еднакви, една до друга и под един общ покрив. Чрез така построените, една до друга и под общ покрив къщи, фамилията трябваше да остане неразкъсана, единна, макар че всеки неин член образува свое домакинство. За еленчанина никой не е по-добър от роднината му, и то не само като съсед в родния му град или в столицата.

Най-характерна особеност на еленската къща е дългият, просторен, разнообразно разчленен и гиздаво декориран чрез резба чардак. Този чардак обуславя и архитектурната същност на цялата къща, нейната декорация и интимност и репрезентативност.

Вече обстоятелството, че чардакът заема цялото протежение на къщата към двора, подчертава измерението в дължина за сметка на тия във височина и дълбочина. Даже неминуемите слепи дървени стълбове и тесни, прилепнали към уличната фасада еркери, и тънките и стройни дървени колонки по самия чардак не усилват измерението във височина. Дълбочината на къщата е още по-омаловажена, понеже къщите са строени обикновено слепнали една до друга. Много по-скоро в някои, построени единично в двор къщи е по-натъртено измерението в дълбочина, отколкото това във височина. Така много често чардака, който заема цялото дворно лице на постройката, минава като по-тесен коридор към вътрешността на къщата, по трите страни, на който са наредени стаите или пък чардака се продължава с тесен коридор до срещуположната страна на къщата, дето завършва с друг тесен чардак-беседка (къщата на Иларион Макариополски).

Това господстване на големия чардак в еленската къща изисква и едно разчленение и гиздаво декориране. В много къщи чардакът не е един дълъг отворен към двора коридор, а една композиционна единица. Тя обикновено се състои от две части: дългия коридор, с под висок колкото този на коридора към стаите и на самите стаи и един квадратен чардак с много висок под, до който се стига чрез няколко стъпала. В по-големите къщи такъв чардак има и в долния етаж (къщата на Хаджи Йордан). В къщата на Иларион Макариополски втория, малкия чардак е една съвършено самостоятелна единица. Той представлява беседка със свои стъпала на стълбичката към входа му, свои дървени колонки, свой таван. Този чардак има форма на отворена беседка (покрива се поддържа само от дървените колонки), която човек би могъл да откове от пода на чардака на горния етаж и да я сложи в градината на къщата. За предимството на декоративната украса на чардака пред тая на стаите говорят обстоятелствата, че страната на вратите към чардака са по-декоративно разчленени отколкото по страната им към самата стая; че резбарски таван има не стаята, та била тя и гостна, а високия квадратен чардак, заемащ края на големия чардак (в къщата на Хаджи Йордан), че колоните на чардака са често с капители, и то от по-сложна композиция и че дървената конструкция на сградата е извънредно грижливо съчетана.

Към това архитектонично и декоративно значение на чардака иде и неговата репрезентативност – като най-голяма и най-гиздаво украсена част на къщата – и неговата интимност: на чардака е текъл живота на фамилията през лятото, той е бил помещението, дето лете са били канени, гощавани и забавлявани гостите.

Тази еленска, предимно дървена къща, беше, както всяко повече или по-малко завършено художествено произведение, рожба не само на местни условия (климатически, политически, стопански и културни), но и на влияния отвън. Обаче тия влияния, въпреки известни, не особено големи връзки с първостепенните турски центрове по Мраморно и Средиземно море, не идеха отдалеч (както напр. в Арбанаси, Копривщица, Казанлък и др. наши села и градовце). Те се обуславяха главно от същността на дървената архитектура в България, Турската империя и извън нея, и за това Елена ги възприе от най-близките наши балкански села и по-големи градове. От Арбанаси иде дъговидния вход към долния етаж и вратите, във форма на дебела турска решетка към избите. Из селата от Търново до Елена Арбанаси даде и късите подпорки на стряхата, опряно о нея и стената. Паянтената архитектура е заимствана от Търново, но главно от Трявна, дето тя почти унищожи чисто дървената постройка. Чардакът стои може би под влиянието на габровските къщи, дето той играе извънредно голяма роля, даже по чисто стопански нужди (за сушене на кожи).

От своя страна Елена повлия със своята архитектура преди всичко на селата околните и далечните (из Тузлука), а също Котел и околността му (Жеравна, Медвен и пр.). Главно във външността на къщата, но не в декоративната дървена украса на стаите, която там, така и в близкото село Беброво, е извънредно разчленена, даже разкошна. Това влияние из околните и по-далечни села (напр. Кипилово в Тузлука) беше тъй силно, особено, когато колибарите и селяните се поотърваха от опеката на чорбаджиите и позабогатяха, че там се срещат често триетажни къщи с дюкяни и еркери към улицата и чардаци на трите други страни на улицата. Тия села не копираха своите къщи. А това значи, че еленската къща носеше още недоразвити зародиши, които по-новите и с по-свободни възгледи колибари трябваше да доразвият.

Андрей Протич

Автори | Използвана литература | Лицензионно споразумение

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.